Описана е в тонове хартия –

във песни я възпявят без покой...

Дори за нея на войни се бият,

без краят им да призове герой.

Тя във  лъчите слънчеви наднича –

сред въздуха живителен трепти...

Защо ти е живот без да обичаш

и дни да отброяваш със нощи?

Дали не е прокоба от магия,

далечно сътворена върху нас –

да викаме „горчиво” и да пием

докато не изпаднем във екстаз?

Та да робуваме на чест семейна –

на дуел да пробождаме гърди...

Възмездие в душите ни да грейне,

а всъщност покрай нази да смърди!

Не! Пример почерпи от „Травиата” –

Манрико трубадурът,  възмъжал...

Родил си се да любиш на Земята –

сърцето си безкористно отдал!

И във ръце да люшкаш пеленаче,

сълзичките му бистри да топиш...

Когато чак замлъкне то да плаче,

край люлчицата сладко да заспиш!

Безспорно, краят нявга ще настъпи –

щастливият ти път ще се стопи!

Но поласкан до края с думи скъпи –

ти утешен със тях ще отлетиш!