ЗА СЕЛСКОТО ОГНИЩЕ
Когато мамо в снимки те погледна -
докосвам се до СЕЛСКОТО ОГНИЩЕ.
То символ бе на съдбини победни –
селяшки дух сред чернозем, отприщен!
Там менци на кобилици светлеят,
понесени от рамене момински...
Очи ергенски над мустаци греят –
идилията тъне в глъч детинска...
Коли скрибуцат в утрото сънливо
и кукурига - чуй петел далечен!
Гласът му с говедарски вик се слива
по път, над ранобудника обречен!
А горе под корията, със плуга
бразди чернеят след воловци бели...
И няма за селякът орис друга -
да слуша морен птиците запели...
По икиндия отдихът е нужен –
преваля вече Слънцето сърдито...
А тъй си дъхав - кър ти теменужен,
като че злато сипеш даровито!
Там сватбарска гайда е хоро извила –
виж трапеза дълга под лозници вити...
Вий нивя безкрайни с жито плодовило
до селяшка мъка, но сърца честити!
................................................................
О години скръбни! Кой ви повелява
този китен остров, скръбно да загине?
Село – бликащо в живот да намалява,
да плаче тъжно, сякаш смерч преминал?
Дочувам днес вдовишки плач далечен
събрал в душата мъката терзана...
Там бащин огън не светлееш вече –
в гърди ми палиш нелечима рана!
...................................................................
Огнище свидно - тъй изпепелено,
прочувствен спомен за живот съдбовен...
В ушите стенеш с песен на вретено –
седенки зимни и завет духовен!
