СЪВРЕМЕННА

                                                                  ПРИТЧА

                              Не щях да крия своите очи –

                              нали край вас се радвах на живота...

                              Не карах и уста ми да мълчи,

                              защото казвах с думите доброто!

                              Не търсих радостта в монетен звън,

                              ни кариера от наследство чуждо...

                              В деца засмени, взирах аз навън

                              насладата – душата що възбужда!

                              От властните величия далеч,

                              съдбата отклони в пътека друга...

                              Приятел близък бе перото меч,

                              а идеал – човек, деца, съпруга!

                              С успеха на приятеля делих

                              и радостта и  полъхът далечен...

                              На теб ЧОВЕЧЕ всичко посветих –

                               дано накрая разбере се вече!

                              В живота, аз прашинка малка бях,

                              но вятър с мен не давах да лудува!

                              Над селска мъка тъй без шум летях,

                              а пеех та и глухи да ме чуват!